Жирона

Жирона, столицата на едноименната си провинция и както на комарката Жиронес, така и на вегетарианския регион Жирона, заема позиция от изключителна стратегическа важност при сливането на реките Тер, Оняр, Галигантс и Гюел. Разположен на деветдесет и девет километра североизточно от Барселона и сгушен в естествения коридор, който свързва равнината Емпорда и Каталунската крайбрежна депресия, градът е имал официално население от 103 369 жители през 2020 г., докато по-широката му градска агломерация, обхващаща Жирона-Солт, е наброявала приблизително 156 400 души през същата година. Компактното му историческо ядро ​​- забележително запазено въпреки последователните нашествия, реконструкции и реставрации - прави Жирона център на интензивен научен и туристически интерес, а средновековните му укрепления, готическите катедрали и романските манастири са свидетелство за многопластово минало, обхващащо римски основи, мавританска окупация, средновековно завоевание, еврейски разцвет и наполеонова обсада.

От най-ранния момент на основаването си като римска Герунда – разположена на кръстопътя на Империята до Кадис – топографията и хидрографията на Жирона са оказали формиращо влияние върху нейния градски генезис. Дефилето, издълбано от Тер между масива Гаварес на запад и Каталунската трансверсална верига на изток, представлява естествена фуния, през която от древността са протичали търговия, поклонение и военни експедиции; напливът на поклонници по пътя към Сантяго де Компостела и търговци, пътуващи към северната Коста Брава и пазарите на южна Каталуния, е следвал същите контури, които са насочвали меандъра на реката, предоставяйки на града както възможности, така и уязвимост. През първи век пр.н.е. римските инженери са разположили отбранителното си ограждение на хълма и въпреки че сградата е претърпяла цялостно преустройство при Петър III Церемониален през последния четиринадесети век, древните укрепления продължават да очертават стария град на Жирона – ненарушим остатък от военна необходимост.

Самите реки – оживените вени на региона – са обусловили трайно развитието на града. Тер, главният воден поток в региона, тече през северните покрайнини на Жирона по траектория от югозапад на североизток, преди да се слее с Оняр, която разделя селището от юг на север. Безмилостните наводнения, регистрирани още от средновековните хроники, периодично са променяли градската структура на града, подтиквайки последователните поколения градоустройствени специалисти да пренареждат насипи и да издигат съоръжения за смекчаване на наводненията – свидетелство за диалектиката между човешката изобретателност и хидрологичната сила. По-малко забележими, но не по-малко неразделна част от дървесния комплекс на Жирона, са устойчивите на суша дъбове (Quercus ilex, Quercus suber, Quercus pubescens) и морските борове (Pinus pinaster, Pinus pinea, Pinus halepensis), които се простират по хълмовете; Тяхното разпространение говори за климат, класифициран на границата между влажен субтропичен (Cfa) и средиземноморски (Csa), където зимните слани - средно над четиридесет дни между ноември и март - водят до редки снеговалежи, а летните екстремуми над четиридесет градуса по Целзий остават изключение. Годишните валежи леко надвишават седемстотин милиметра, концентрирайки се през пролетта и есента, докато гръмотевични бури могат да се материализират през цялата година, най-агресивно през топлите месеци.

Архитектурният палимпсест на града разкрива променящи се естетически и функционални приоритети през вековете. На изток от Оняр, върху стръмния склон на хълма Капутксинс, се намира Бари Вел, чиито тесни средновековни артерии обгръщат струпвания от романски, готически и нучентски структури. Сред последните се откроява Фаринера Тейксидор, образец на Ар Нуво от началото на ХХ век от Рафаел Масо, чиито криволичещи форми и керамични украшения изразяват модернистичен език, смекчен от регионалната традиция. Отсреща, върху западната равнина, която побира разширяването на Жирона от ХХ и ХХ век, се извисява по-праволинейна улична мрежа – нейните подредени алеи, по които се намират съвременни удобства, хотели и търговски артерии – но дори и тук многопластовото минало на града се утвърждава в дискретни фрагменти от сводести подземни крипти и рудиментарни стени.

Доминираща над хоризонта е катедралата „Света Мария от Жирона“, чието широко стълбище от деветдесет каменни стъпала се издига към сложен сводест кораб, чийто двайсет и два метра разстояние претендира за най-широкия заострен каменен свод в християнския свят. Издигната върху мястото на вестготска енория, по-късно превърната в джамия, и впоследствие или преустроена, или основно ремонтирана след окончателното прогонване на маврите през 785 г., настоящата сграда дължи своя структурен гений на Хауме Фабр, архитект от Майорка, чието умело интегриране на хорови параклиси, ниши с балдахин и орнаменти на ретабъла съчетава валенсианската сребърна обработка с каталунската готическа строгост. Хорът се отваря през три арки към кораба, а в неговите граници се намират гробниците на Рамон Беренгер и неговия съпруг; лят и изкован сребърен олтарен фасаден елемент – някога откраднат от армиите на Наполеон през 1809 г. – свидетелства за изпитанията на града по време на Войната на Пиренейския полуостров.

Кратък обиколка от катедралата разкрива обширната верига на средновековните укрепления на Жирона. Първоначално издигната по римско време, градската стена е основно реконструирана по времето на Петър III, като основите ѝ са подкрепени от древна зидария. До шестнадесети век, тъй като напредъкът в артилерията прави тези укрепления остарели, части от стената са асимилирани в частни жилища, но северният сегмент и по-обширната източна и южна част остават запазени, изпълнени с кули и зъбери, които предлагат панорамни гледки към пъстрите покриви на града и крайречните алувиални земи отвъд. Една директна разходка по тези укрепления – където достойнството се крие както в усилието на изкачването, така и в медитативното изследване на градската морфология на Жирона – предава осезаемо усещане за приемственост между отбранителната необходимост и съвременния отдих.

Църковното наследство получава по-нататъшен израз в колегиалната църква „Сант Фелиу“, чийто готически кораб от XIV век е заобиколен от фасада от XVIII век – единственият му шпил е рядка черта сред иберийските църкви. Вътре гробницата на Свети Феликс и гробницата на рицаря Алварес съжителстват редом с параклис, посветен на Свети Нарцис, за когото се твърди, че е един от най-ранните епископи на епархията, като по този начин кристализират сливането на агиография и военна доблест в Жирона. По същия начин манастирът „Сант Пере де Галигантс“, основан около 950 г. и частично построен в романски стил около 1130 г., стои като строго свидетелство за бенедиктинската монашеска строгост; неговите затворени аркади и неукрасени капители напомнят за епоха на литургична дисциплина преди разработването на готическия разцвет.

В сърцето на квартал Меркадал, площад „Пласа де ла Индепенденсия“ – известен още като площад „Сант Агусти“ – отдава почит на защитниците на града по време на обсадите от 1808 и 1809 г. Ограден от еднообразни неокласически фасади, прекъсвани от аркади, площадът заема мястото на бившия манастир „Сант Агусти“; неговите симетрични пропорции, макар и само частично реализирани през осемнадесети век, отразяват амбицията на общинския архитект Марти Суреда да създаде затворено, аркадно пространство, естетическо съзвучие с ноучентизма. Днес площадът запазва оживена атмосфера, оживен от кафенета и ресторанти с траен произход – сред които Café Royal, Cinema Albéniz и Casa Marieta – чиито фасадни арки въвличат минувачите в тих диалог между историческата памет и ежедневния ритуал.

Източните брегове на Оняр са оживени от редица многоетажни къщи, чиито фасади, изпълнени в панелни цветове, разработени от Енрик Ансеса и Джеймс Дж. Файшо съвместно с архитектите Фюзес и Дж. Виадер, предлагат сдържана палитра, която подчертава морския темперамент на града. Един небоядисан екземпляр на Ballesteries 29 – известен като Casa Masó – представлява родното място на Рафаел Масо и е олицетворение на неговия дух „ноучентизъм“; от 2006 г. насам той служи като седалище на фондация „Фондация Рафаел Масо“, а варосаната му фасада е контрапункт на полихромния масив. Взаимодействието между речното отражение и фасадната геометрия придава градско спокойствие, сякаш самите жилища водят тих разговор с водите, над които се надвисват.

Еврейският квартал на Жирона, или Кал, заема скромен район в Бари Вел; лабиринтните му улички пазят останки от някога жизнена общност, която процъфтява до едикта от 1492 г., който налага насилствено покръстване или изгнание. След това кварталът е запечатан, застроен и до голяма степен заличен, докато смъртта на генерал Франсиско Франко през ноември 1975 г. не възражда интереса към регионалното наследство. Разкопките разкриват дома на средновековния учен Нахманид, закупен от града през 1987 г., и ексхумират около 1200 документа – талмудически коментари, битови разкази, синагогални инвентари и имената на покръстените – които реконструират ежедневния и юридически живот на евреите в Жирона. Правоъгълна вдлъбнатина за мезуза е все още видима на улица „Carrer de Sant Llorenç“, докато Centre Bonastruc ça Porta на улица „Carrer de la Força“ – бивша синагога от XV век – сега е дом на Музея на еврейската история в Жирона и Института за еврейски изследвания „Нахманид“, като по този начин се потвърждава ангажиментът на града към научната памет и междукултурния диалог.

Силуетът на Жирона е привлякъл вниманието на киното, най-вече като фон за адаптации на „Монахът“ и за епизод 10 от шестия сезон на телевизионния сериал „Игра на тронове“; средновековните ѝ улици и монументални каменни стълбища са поставени, за да пресъздадат както строгите затворнически образи, така и фантастичните сфери на измисления разказ, като градската им структура придава автентичност на изкуствеността, без да се спуска към карикатура. Подобни приложения подчертават способността на Жирона да функционира едновременно като жив музей и динамичен снимачен сет, а патинираните ѝ камъни придават достоверност на древни и измислени истории.

Транспортните артерии се сливат в Жирона толкова решително, колкото са се сливали поклонническите пътища през Средновековието. Autopista AP-7 и националният път N-II пресичат провинцията, свързвайки града с крайбрежието и с планинските проходи в Пиренеите. В градския периметър частните автобуси представляват обширна мрежа от градски и междуградски услуги, докато междуградските автобуси засилват връзката с главните градове на Каталуния. Железопътният транспорт също играе важна роля: конвенционалните влакове Media Distancia завършват пътуването Барселона-Жирона за приблизително седемдесет и пет минути, докато високоскоростните влакове AVE намаляват този интервал до впечатляващите тридесет и седем минути и се простират отвъд френската граница до Фигерас, Тулуза, Марсилия и Париж. Жп гарата на Жирона, разположена западно от Стария град, е пример за съвременна инфраструктура, дискретно интегрирана в историческата среда.

Друг портал се намира на около десет километра на юг: летище Жирона-Коста Брава, което процъфтява по време на престоя си като хъб на Ryanair, преди основните операции на авиокомпанията да се преместят в Барселона-Ел Прат. Автобус свързва летището и града за около тридесет минути, докато удължен маршрут от шестдесет минути доставя посетителите до центъра на Барселона. Въпреки честото погрешно наименование на летището – предлагано на пазара под името Барселона от нискотарифни превозвачи – то остава най-близката въздушна врата към курортите на Коста Брава, а скромният му терминал прикрива огромно регионално значение.

Еволюцията на Жирона от римска Герунда до съвременна провинциална столица е белязана от моменти на разрив и обновление. Завладян от маврите през 715 г., отвоюван отново от Свещената Римска империя през 785 г., обсаден от викинги, сарацини и франкски нападения през девети и десети век, градът въпреки това кристализира отчетлива каталунска идентичност, която е приютила процъфтяващ еврейски анклав до 1492 г. Между седемнадесети и деветнадесети век многократни френски нашествия са изпитали укрепленията му, кулминирайки с обсадите по време на Пиренейската война; след поражението на Наполеон, части от западната стена са били демонтирани, докато източните укрепления са били ревниво запазени, запазвайки военния облик на Стария град. Центърът на града – сгушен по източния бряг на Оняр – запазва средновековния си отпечатък, докато Новият град, на запад и юг, се разгръща в мрежа от деветнадесети век, населена с магазини, хотели и терминали на железопътния и автомобилния транспорт. Климатични екстремуми – зимни температури под пет градуса и летни максимални температури от близо четиридесет градуса – подтикват гражданите и посетителите към крайбрежни почивки, но компактните квартали на града канят целогодишно разходки, камъните им красноречиво говорят за отминали векове, а настоящата им жизненост е доказателство за внимателното им опазване.

В Жирона, сливането на реки отразява сливане на истории: римска, мавританска, средновековна каталунска, еврейска, наполеонова и модерна. Всяка епоха е оставила отпечатък върху улиците, площадите и сградите – отпечатъци, които се сливат в жива хроника, която допуска както любопитството на учения, така и чувствителността на поета. Тук, в сърцето на артериалната мрежа на Каталуния, посетителят се сблъсква не само с град от камък и вода, но и с разказ за устойчивост и обновление, изразен в готически сводове, романски манастири, неокласически аркади и охра и цинобърни фасади на бреговете на Оняр. Такава е същността на Жирона: място, където дъното, положено отпред и от центъра, разкрива живо свидетелство за човешките усилия, изписани на бреговете на четири сливащи се реки.