Ашхабад

Разположен на прага на пустинята Каракум и защитен от подножието на Копетдаг, Ашхабад се издига от бледи пясъци като мираж, дадена от веществото. На надморска височина, която варира между двеста и двеста петдесет и пет метра, градът се основава на седименти, отложени от древното море Паратетис, като основите му са едновременно крехки и исторически. На по-малко от тридесет километра от границата с Иран, Ашхабад заема оазисна равнина, склонна към земетресения, но въпреки това устоява на движенията на земята с непоколебима решителност – такава, която е определила характера му от момента, в който руските войници за първи път са нарисували карти на племенното село през 1881 г.

От началото си като скромно селище от ахалтекински юрти – наброяващи може би четири хиляди според ранните руски посетители – Ашхабад рязко се превръща след 1881 г. в гарнизонен град с по-малко от три хиляди души, почти изцяло руски по състав. Пристигането на Транскаспийската железница в началото на века отваря града за мигранти от Кавказ, долината на Волга и Персия, като почти удвоява населението му в рамките на едно десетилетие. До 1911 г. около четиридесет и пет хиляди жители се тълпят по улиците му; етническите руснаци съставляват мнозинството, придружени от арменци, персийци и разпръснати други групи. През 1924 г. селището, известно тогава със съветското си име Полторацк, става седалище на Туркменската съветска социалистическа република и скоро след това делът на туркмените в границите на града започва да се увеличава, макар и постепенно, тъй като съветската политика променя обществото. Въпреки тези промени, катастрофално земетресение през октомври 1948 г. разрушава голяма част от градската структура, бълвайки трагедия по улиците на Ашхабад и превръщайки цели квартали в руини.

И все пак опустошението се оказа едва ли нещо повече от прелюдия към възраждането. В последвалите десетилетия построеният от Съветския съюз Каракумски канал пренасяше водите на Амударя през града от изток на запад, поддържайки както градини, така и ново строителство. Когато Туркменистан постигна независимост през 1991 г., президентът Сапармурат Ниязов започна амбициозна програма за градско обновление. Под негово ръководство чуждестранни фирми – най-вече френската Bouygues и турските концерни Polimeks и Gap İnşaat – оформиха архитектурен идиом, вкоренен в гръко-римски колони и персийски куполи, всяка от които облицована с блестящ бял мрамор. Цели булеварди блестяха на слънце, а колони и фронтони отстъпваха място на монументални фонтани и площади, създадени да впечатляват както граждани, така и дипломати.

Днес населението на Ашхабад надхвърля един милион, като туркмените съставляват повече от три четвърти от жителите. Руснаците представляват приблизително десет процента, докато по-малките общности от узбеки, азербайджанци, турци и други поддържат свои собствени културни анклави. Административно градът е разделен на четири основни района: Багтиярлък, Беркарарлък, Бюзмейн и Кьопетдаг. Тези етрапари поглъщат съзвездие от микрорайони – номерирани сектори и именувани квартали като Howdan A, B и W, както и серията Parahat – всеки от които е създаден, за да рационализира комуналните услуги и управлението на жилищата, макар и без независимо местно управление. Променящите се граници на тези единици отразяват непрестанното преоткриване на Ашхабад: районите, някога носещи имената на Ленин и Ниязов, са обединени и преименувани, а плановете за пети район, Altyn etraby, съсредоточен около новокръстената курортна зона Golden Lake, бяха обявени през 2020 г.

Под блестящата фасада обаче, обновяването на града е имало и човешка цена. Разрушаването на жилищни кули с мраморна фасада често е довело до премахването на еднофамилни къщи – жилища, построени отново след земетресението от 1948 г., но никога официално регистрирани – и в много случаи наемателите са били изгонени без обезщетение. Райони като Рухабат и бивши вилни общности в Берзенги и Чоганли са изчезнали под булдозери, оставяйки жителите си на произвола на съдбата.

Географски, Ашхабад заема климат, който е едновременно негостоприемен и поразителен. Лятото е горещо: юлските следобеди редовно достигат средна температура от 38,3°C, а в редки случаи достигат над 47°C. Нощите носят само леко понижение, с минимални температури около 23,8°C. Зимите са кратки и хладни, като живакът понякога пада малко под нулата; историческите записи отбелязват минимум от -24,1°C през 1969 г. Валежите рядко помрачават безмилостното слънце, рядко надвишавайки двеста милиметра годишно. И все пак през април 2022 г. градът е видял над триста милиметра валежи, разбивайки месечните норми и напомняйки на жителите за капризността на тази пустинна равнина.

Архитектурата остава най-забележителният белег на Ашхабад. След смъртта на Ниязов през 2006 г., склонността към куполи отстъпва, освен в свещените пространства, отстъпвайки на модернистични мотиви, които сигнализират за функцията на сградата. Глобус е кацнал на върха на Министерството на външните работи, чийто интериор служи като конферентна зала; стилизирана монета коронясва Банката за развитие; Министерството на здравеопазването и медицинската индустрия приема формата на кадуцей; стоматологична болница наподобява огромен кътник; а терминалът на международното летище Ашхабад с форма на сокол сочи към небето, а разширението му за 2,3 милиарда долара е способно да обработва четиринадесет милиона пътници всяка година.

Бялата мраморна обвивка се простира до телевизионната кула, чиято осмоъгълна звезда на Огузхан – емблема на древен тюркски произход – влезе в Книгата на рекордите на Гинес като най-голямата архитектурна звезда. Гражданските паметници се разпространяват: след обявяването на независимостта, статуите на Ленин и Пушкин са допълнени от почит към Махтумкули Фраги, Тарас Шевченко, Алп Арслан и Мустафа Кемал Ататюрк. В паркове като Йълхам и комплекса ВДНХ, героични бюстове стоят нащрек над алеите с дървета. Позлатен образ на Ниязов някога се е въртял на върха на Арката на неутралитета, ориентирайки се към слънцето до премахването му през 2010 г. при президента Гурбангули Бердимухамедов.

Последните допълнения свидетелстват за продължаващото държавно покровителство на публичното изкуство. През май 2015 г. близо до националния стадион беше открит монументален образ на действащия президент. През 2020 г. се появиха бронзови паметници в чест на породата туркменски алабай, а на кръгли площади беше открит паметник на велосипед. През май 2024 г. в подножието на Копетдаг беше издигната шестдесетметрова скулптура на Махтумкули Фираги, поетът и философ от осемнадесети век, чиито стихове пулсират в туркменското съзнание. На следващия октомври в парк Лачин беше поставена статуя на казахстанския поет Абай Кунанбайули, подчертавайки транснационалния културен диалог на града. В рамките на културно-парковия комплекс „Махтумкули Фираги“ двадесет и четири мраморни фигури отдават почит на светила от Данте и Гьоте до Тагор и Лангстън Хюз, всяка от които е заснета с намерението да извика уникалния дух на тяхното творчество.

И все пак под величието се крие паметта. Мемориалният комплекс „Бекреве“ почита загиналите в битката при Геок Тепе и Втората световна война, като е изобразен бронзов бик, носещ земното кълбо – алюзия към земетресението от 1948 г. – и туркменски воини, обграждащи траурна вдовица. Държавният мемориален комплекс „Халк Хакъдасъ“, открит през 2014 г., отбелязва жертвите в конфликтите от края на деветнадесети век, Втората световна война и жертвите на земетресението, а стените му са украсени с барелефни сцени от туркменската история.

Религиозната архитектура проследява друг пласт от миналото на Ашхабад. През 1908 г. градът става дом на първия в света бахайски дом за поклонение, обгърнат от официални градини и допълнен от училище, болница, къща за гости и помещения за озеленители. По време на съветската секуларизация имотът е изоставен през 1928 г., преустроен в художествена галерия, докато земетресението не го поврежда непоправимо; той е разрушен през 1963 г. Днес религиозният пейзаж включва джамии като джамията „Тюркменбаши Рухи“, финансираната от Турция сграда „Ертогрул Гази“, построена по модел на джамията „Султан Ахмед“ в Истанбул, и по-малки квартални светилища. Църкви също се запазват: пет християнски дома за поклонение, включително четири руски православни енории - „Свети Александър Невски“, „Свети Николай Чудотворец“, „Христос Възкресение“ и „Свети Кирил и Методий“ - и римокатолически параклис в папската нунциатура, поддържат скромно християнско присъствие на фона на официалния контрол върху религиозните малцинства.

Културният живот се развива в музеи и театри, разпръснати по мраморни площади. Държавният музей на Държавния културен център на Туркменистан, заемащ над сто и шестдесет хиляди квадратни метра, представя колекции от партски антики до съвременното тъкане на килими, докато Президентският музей документира вътрешната и външната политика на републиката. Музеят на етнографията и местната история изследва туркменската флора и фолклор, а частни инициативи като ART-базар, открит през 2024 г., представят съвременни занаяти. Местата за сценични изкуства – от Националния музикално-драматичен театър „Махтумкули“ до Туркменския държавен цирк – предлагат програми по опера, драма и куклен театър. Кината, включително новаторското триизмерно кино „Ашхабад“, се намират редом до шест други екрана, някои от които се помещават в нови търговски комплекси. Държавната библиотека, основана през 1892 г. и получила национален статут през 1992 г., съхранява над шест милиона тома; Държавната детска библиотека, с четвърт милион единици, подхранва младите читатели.

Парковата зона предлага почивка от мрамора и трафика. Ботаническата градина, основана през 1929 г. и най-старата по рода си в Централна Азия, се простира на осемнадесет хектара и приютява повече от петстотин растителни вида. Първият парк – паркът Ашхабад – датира от 1887 г. и остава място за семейни излети, докато други зелени пространства като Гюнеш, Паркът на туркменско-турското приятелство и Паркът на независимостта отразяват дипломатическите връзки. Изкуствената крайбрежна алея на Златното езеро обещава отдих и водни спортове. Така нареченият увеселителен парк „Светът на приказките на Туркменбаши“, с атракциони, създадени в държавен стил, предлага местен вариант на международно забавление.

Под тези слоеве инфраструктура, Ашхабад поддържа скъпоструваща реалност за чужденците. Проучвания през 2019 и 2020 г. го класират като най-скъпия град в света за емигранти и втория най-скъп като цяло, следствие от силната инфлация и високите вносни такси. Транспортът в града комбинира автобуси - над седемстотин превозни средства, обслужващи мрежа от над две хиляди километра маршрути - с таксита, отличаващи се с малки зелени табели на покривите. Монорелсова линия в Олимпийското село, открита през 2016 г., е първата в Централна Азия, докато въжените линии свързват градските пътни артерии с подножието на Копетдаг. Отвъд границите на града, шестстотин километра автобан свързват Ашхабад с Теджен, Мари и Туркменабат и отвъд със съседните държави, докато възобновената жп гара е котва за маршрути на дълги разстояния по Транскаспийската и Транскаракумската линии.

Наименованието на Ашхабад се е променяло с всяка епоха: някога „Градът на любовта“, сега обикновено наричан „Градът на белия мрамор“. Тук визията на един човек – първо на колониални администратори, после на съветска република и накрая на независима нация – е изваяла всеки площад и фасада. Посетителите, пристигащи на облицованите с мрамор терминали, може да се почувстват сякаш са стъпили в друг свят, свят, където симетрията и мащабът преобладават и където всяка колона, купол и паметник балансират между тежестта на историята и тишината на пустинята. В това напрежение се крие същността на Ашхабад: едновременно крехка и непоклатима, столица, изваяна от пясък и убеждение, винаги балансираща между трептенето на земята и блясъка на амбицията.